Златиста каракуда

Carassius carassius (Linnaeus, 1758)

Carassius vulgaris Nilss.: Ковачев, 1923: 61.

Разред Шараноподобни (Cypriniformes)

Семейство Шаранови (Cyprinidae)

Природозащитен статус: в България: застрашен вид ЕN [B1b (ii, iv)]; международен: IUCN [LR/lc].

Общо разпространение. Източна и Средна Европа, Северна Италия, Финландия, Средна и Централна Азия. Липсва в Западна и Южна Франция, Португалия и Швейцария. Интродуциран е в Испания.

Разпространение и численост в България. В миналото е известен от р. Дунав и прилежащите блата, както и от реките Марица и Тунджа и някои от реките и езерата на Черноморското крайбрежие – Камчия, Дуранкулашкото и Белославското езеро [1, 2, 3, 4]. През последните години е улавян само в долните течения на реките Искър, Вит, Осъм и Янтра [5], в р. Камчия при Старо Оряхово, яз. "Мандра" [6], ез. Сребърна [7] и язовирите "Ивайловград", "Студен Кладенец" и "Кърджали" [8]. Среща се и в някои от дунавските блата като Калимок, Белене, Орсоя и др. (наши данни).

Местообитания. Среща се в постоянни реки, сладководни езера и блата, както и в крайбрежни сладководни лагуни.

Биология. Златистата каракуда достига полова зрялост на 3–4 години в зависимост от условията на обитание [9]. Размножава се през юни–август. Отлага хайвера си порционно върху подводната растителност. Плодовитостта е между 100 000 и 300 000 хайверни зърна [1]. Храни се с различни дънни безгръбначни – ракообразни, ларви на насекоми, мекотели, червеи, както и с водорасли [9].

Близки видове. Сребриста каракуда (Carassius gibelio). Златистата каракуда се отличава с по-къса и висока глава, по-високо тяло и по-къса гръбна перка.

Отрицателно действащи фактори. Основните заплахи за вида са пресушаването на крайречните и крайморските блата и езера, замърсяването на водите, както и постепенното му изместване от много по-пластичния вид сребриста каракуда.

Предприети мерки за опазване. Няма.

Необходими мерки за опазване. Разработване и прилагане на План за действие за опазване на вида в страната. Изкуствено размножаване и реинтродуциране на вида в част от находищата му като ез. Сребърна, ез. Дуранкулак и др.

Основна литература за вида: 1. Ковачев, 1923; 2. Моров, 1931; 3. Стоянов и др., 1963; 4. Дренски, 1951; 5. Карапеткова, 1994; 6. Sivkov, 2003a; 7. Pehlivanov, 2000a; 8. Pehlivanov, 2000b; 9. Жуков, 1965.

Автори Тихомир Стефанов, Янаки Сивков, Теодора Тричкова


Златиста каракуда (карта на разпространението)

Златиста каракуда (илюстрация)